окт. 132009
 


(заглавието е по предложение на автора)


 

Отрова

Деян Апостолов

Чувството беше съвсем ново. Тялото му се наслаждаваше плахо, объркано от десетките противоречиви усещания, които достигаха посредством милионите рецептори и нерви до мозъка, където рисуваха един нов свят. Той беше объркан. Страшно объркан! Имаше нужда от почивка – личеше си, но въпреки това продължаваше да крачи така безсмислено и монотонно напред. Пръстта под краката му беше замръзнала и при допир с нея се чуваше екота на всяка стъпка, сякаш самата земя стенеше. Зимата беше подранила. От седмица насам леден вятър навяваше сняг навсякъде. Дори короните на дърветата, където все още стояха повехналите им листа, побеляха. Наоколо земята седеше сама и бяла. Хора по пътя не се виждаха. Няколкото села, през които мина бяха разрушени и пусти. Войната беше стигнала до тях, бе отнела живеца им и оставила смъртта след себе си. Единствено живо, което можеше да се види бяха няколко домашни животни – осакатени, забравени и бездомни, лутащи се из нащърбените като змейски зъби руйни, в които се бяха превърнали къщите, разрушените от десетки бомбардировки.

Мъжът се спря, за да си поеме въздух. Имаше нужда. Поне от това все още не можеше да се откаже!

Погледа му беше празен, безмълвен. Лицето му беше безразлично, без грам тревога, не че това детско личице, на не повече от двадесет годишно момче, можеше да изразява неволя и тъга. Всичко в него, всичко освен една малка част от душата му, която все още го караше да върви напред през нищото, се бе предало, за това и силуета му не издаваше някакъв признак на живот. Очите му приемаха заобикалящата го картина, само като белота. Наболяваха го, ала това сигурно се дължеше на факта, че не бе мигнал вече втори ден, от както напусна дома си.

Дори не погледна назад! Не можеше да погледне към този ад. Стотици бомби бяха паднали върху града, дори продължаваха да падат и всяка една от тях, като някакво чудовище отхапваше част от него. Там, където доскоро се извисяваха високи, красиви, бели сгради, сега имаше огромни кратери пълни с черен прах и отломки, под които бяха застинали или тъкмо угасваха стотици животи.

Когато бомбардировката започна, той се намираше в самия край на града, видя доста рано какво се случва и направи най-логичното в този момент – избяга! Знаеше, че там, толкова близо до него, бяха неговите родители, там беше и неговата сестра, както и двамата му братя, но когато погледна на там не беше останало нищо, освен мрачни облаци, в който се преплитаха стотици черни димни пушеци, под които гореше неспирен огън. Там, където беше отрасъл и където се беше родил, сякаш бе погълнато за миг и на негово място се бе появил един нов свят, свят на болка и мизерия.

 

Нужни му бяха само няколко секунди, за да приеме случващото. Само няколко секунди, един миг, в които да се откаже от всичко, да приеме, че няма дом, нито роднини, че всичко му беше отнето. Когато обърна гръб на града, вече бе преглътнал всичко това. Не изпитваше нищо, единственото, което го водеше беше инстинктът му за оцеляване. На лицето му не бе изписана никаква мъка или тъга, беше по-спокойно и концентрирано от всякога. Единствено една сълза, се беше стекла по бузата му. Като малък кристал тя блещукаше и красеше младото му и чисто лице, сякаш в нея се бяха събрали всички хубави спомени, сякаш в нея беше всичката красота, всичко, което бе загубил. Той побягна, а сълзата се отрони от страната му, като на нейно място остана една черна ивица – изкривена и размазана, също като душата му, която в този миг се давеше в ням рев и викове за помощ, ала тя бе толкова дълбоко в него, че никой не можеше да я чуе.

Бягаше! А над него небето развълнувано бучеше, раздирано от рева на стотици бойни самолети. Скоро взривовете започнаха да се чуват все по-отблизо, по-силно, заглушаващи крясъците на хилядите хора, които се криеха в горящите улици в опит да спасят изгубените си души. Тогава се случи неизбежното, на няколко десетки метра пред него падна едно метално яйце, поне на това му приличаше. И само миг след това от яйцето се роди огън – неземен, толкова искрящ и заслепяващ, че той не устоя на неговата сила и затвори очите си. Сигурно загуби съзнание, ала това бе за доста кратко. Заедно с огъня от яйцето дойде и раздиращ звук, ала той бе толкова болезнено силен, че мъжът не успя да го чуе, а и дълго след това не можеше да чуе нищо.

Когато дойде на себе си всичко беше страшно объркващо. Погледна нагоре, където черното небе се раздираше от червено-жълти пламъци, които поглъщаха всичко наоколо. Не чуваше нищо. Стори му се, че някакъв свиреп змей е изпепелил всичко, ала когато видя металните крила на самолетите, които се завръщаха да стоварят всичката си разруха отново, разбра, че греши. Едно животно, та било то и лют змей, би имало милост?! Това тук, пъкълът, в който се намираше бе изцяло по вина на хората. Успя да се прикрие до една стена. Една единствена стена, която стърчеше така самотна, сякаш от векове – почерняла и разкъсана, по нищо не издаваща, че само минути преди това е била част от хубава къща.

Не знаеше колко време е минало от началото на бомбардировката, нито колко време се беше крил, но когато най-сетне съумя да изпълзи от скривалището си, разбра, че опасността е попреминала. Нейде надалече в небето се виждаха черни сенки, сякаш в него кръжаха стотици лешояди, а под тях се раждаха зловещи експлозии, ала това беше нейде далеч. Още не чуваше нищо. Единствено болката му подсказваше, че има уши. Огледа се – не бе напълно сигурен, но сякаш беше добре? Закрачи по-смело напред и тогава очите му доведоха лудостта. Беше обграден от разрушени сгради, още горящи. По улиците имаше хиляди не разпознаваеми части, дори човешки такива, сякаш някой могъщ великан, бе взел целия град и го бе разкъсал на безброй парченца. Скоро от невидими дупки и скривалища започнаха да излизат и други хора. Въпреки, че не чуваше, той добре си даваше сметка, че всички крещят. Десетки вече бяха излезли, блъскаха се, дърпаха се, падаха! Всеки искаше отговор. Искаше да знае, какво точно се случи? С какво точно бе заслужил това? Мъжът не спираше, вървеше, но толкова мъчно и изтерзано – безцелно! Адреналинът в кръвта му притъпяваше всяка болка, ала дори и той не можа да събере разпилените му мисли и да даде покой на душата му. Няколко хора се блъснаха в него, но продължиха да се скитат загубени. Погледът му привлече едно момиченце, което се беше подпряло на лакти до една стена. Сякаш беше усмихнато. Русите му коси, бяха почервенели от струйките кръв, които течеха по страните му, а през гърдите му го пронизваше метален прът. Мъжът не можеше да издържи и миг повече. Сви се на кълбо и повърна. Искаше му се да не бъде там. Искаше му се дори да бе умрял, само да не е там. В този ад! Този ням филм на ужасите, с всичките пламъци, разруха и пепел разпръснати по мъртвите улици. Искаше му се…

Започна да бяга още по-силно. Вече почти излизаше извън града, когато в него се блъсна жена. Беше слаба, изнемощяла, сякаш идваше от земята на мъртвите, сякаш, не е била обикновен човек, няколко часа преди това. Плачеше, умоляваше го за нещо. Той не чуваше крясъците й – истерични, но изпълнени с жал и болка. Чудеше се какво иска от него. Тогава жената протегна ръце, в които държеше нещо като вързоп. Повито в бели пелени в него се беше сгушило бебе. Мъжът го погледна. Малкото детенце, сякаш не беше от този свят – толкова красиво, беличко, нежно, сякаш войната не бе го застигнала. В очите му не се виждаше страх, а някаква надежда, дори радост. То протегна малките си ръчички и се усмихна. Младият мъж, протегна своите ръце – груби и мръсни, облени с чужди и собствени кърви, които бяха толкова черни, че изглеждаха по-скоро на мастилени петна. Майката се приближи още, толкова, че без да разбере какво става, мъжът взе бебето в своите ръце. Жената отстъпи назад. Беше красива и много млада, около двадесет и пет годни, дори по-млада, може би на възрастта на мъжа. В очите й той прочете страх. Единствено и само страх – нямаше грам болка, нито ужас, нито, каквото да е друго чувство. Само страх! Тогава тя започна да говори, той все още не можеше да чуе думите, ала му се стори, че го умолява за нещо. Искаше да я разбере, искаше му се да й помогне, но не можеше. Понечи да й каже, че не я чува, но тогава погледна надолу. Жената беше облечена в мърлява бяла рокля, изцапана и скъсана, с десетки петна по нея. Ала едно петно, което се намираше, точно под гърдите й не беше като останалите. То бе тъмно червено, та чак черно – огромно, платът на роклята беше раздран и под него се показваха облети в кърви вътрешности. Той щеше да загуби съзнание, ако можеше да си позволи това, ала не го стори, просто прегърна силно детенцето към гърдите си и то се сгуши в тях. По лицето му се търкулнаха няколко сълзи, след които се появиха бели бразди. Жената каза „благодаря” и това беше първата дума, която той отново чу. На лицето й беше изписано облекчение, очите й бяха широко отворени, изпълнени с надежда. Останаха така отворени дори когато се свлече на земята. Погледа й се загуби в кървавите отсенки на небето и остана там за винаги. Мъжът се почувства сам. Изоставен от всички, от целя свят. Погледна детето, което беше впило ръчичките си в гърдите му. Поогледа се, но на където и да се обърна не видя спасение. Въздъхна тежко, защото не знаеше какво да стори. Беше сам!

После нямаше живот! Само отделни мътни спомени, като една разглобена мозайка, разпръсната из съзнанието му. Така и не посмя да погледне назад към града, от който бяха останали само няколко здрави сгради, а сред тях потъпкани лежаха отломки и скелети. Само смъртта и мъката бродеха из разрушените улици. Спусна се гъста, бяла мъгла. Отначало обхвана само няколко от крайните квартали, но после обви с лепкавите си пипала всичко, така че от града не остана нищо и той потъна в нея. Изчезна! Изглеждаше, сякаш никога на това място е нямало град. Това нямаше никакво значение за мъжа, той продължаваше упорито напред, в опит да се откъсне от ужаса, ала той бе навсякъде.

Въпреки, че нямаше смисъл да бърза, той спря за първи път едва през втория ден и то само за да си поеме дъх. Ледени капки под избиха по цялото му тяло. Намираше се в подножието на един хълм, подобен на няколкото, през които бе преминал. За два дни така и не видя никой – единствено разруха. Наоколо снега бе натрупал хубави бели преспи. Добре, че беше той, поне да покрие изгорялата мъртва земя. Мъжът се загледа напред. Чудеше се какво има зад хълма. Дали там щеше да намери спасение? Нямаше сила, нито капка надежда, така че реши да продължи напред, просто така, безцелно. Без да очаква нищо, защото за тези два дни живота го учеше само да губи и да се разочарова. Тъкмо направи една крачка и новото чувство се появи пак, ала по-силно от всякога. По гърба си усети хиляди стъпки, сякаш някакво животно го беше полазило. Виждаше всичко размазано и двойно. Имаше усещането, че някой е затегнал мускулите му да краен предел и ако помръдне те ще се скъсат. Коремът му го болеше, раздиращата болка бе непоносима, изгаряща – сякаш за стомаха му бяха закачени десетки кукички опънати на всички страни. Присви се и обгърна гърдите си с ръце. Кракът му отказа да се подчини и той падна назад в снега. Не загуби съзнание, може би? Ала новото чувство го караше да изпитва непознати усещания. Погледа му се луташе в небето, което беше чисто без облаци. Слънцето падаше зад хоризонта и скоро щеше да настъпи нощта. Тогава, както беше втренчен в небето мъжът чу някакви странни звуци, ала той не ги усети като музика, а като безброй красиви, ярки цветове, които се преплитаха наоколо. Помисли си, че полудява – умът му не можеше да възприеме размяната на сетивата и той затвори очи. Нямаше голяма полза от това, защото още „виждаше” тази прекрасна мелодия. Помисли си, че умира. Няколко сълзи избликнаха по младото му лице. Беше му толкова мъчно. Трябваше да се изправи! Трябваше на всяка цена! Незнайно как, но младият мъж събра последните си сили и понечи да стане. Първо се подпря на лакти, после някак съумя да се изправи на колене. С едната си ръка се подпираше на заснежената земя, а другата държеше близо до сърцето си, сякаш беше ранен в гърдите. Новото чувство се разпиля по кръвта му из цялото тяло. Прилоша му още повече. Огнена, горчива течност изпълни стомаха му, започна да се изкачва по хранопровода му и той се опита да я повърне, ала не успя. От устата му изляза единствено бяла пяна. Цялото му гърло щеше да изгори и той застена от болка. Тогава почти толкова изненадващо колкото се беше появило, новото чувство го остави на мира и той усети, че ще може да се изправи. Направи го. Вечерта вече беше на прага на небето и той реши да побърза. Закрачи колкото може по-бързо към горичката на хълма. Стори му се, че единствено там ще бъде в безопасност.

Колко време му отне не можа да прецени, но веднага щом стигна до десетината разпилени бора, които от долу му заприличаха на гора, той намери едно по-закътано място и седна да си почине. Струваше му се, че върви от цяла вечност. Добре осъзнаваше, че не са му останали кой знае какви сили, но се опитваше да не мисли за това. Също както избягваше, тревожните мисли, че отново може да го прехване онова странно чувство. Затвори очи и заспа. Беше се сгушил под гъстата корона на един грамаден бор. Гърба си бе подпрял на ствола, а ръцете му все така притискаха нежно гърдите му.

Времето сякаш реши да се смили над хората и вечерта, която беше настъпила бе доста по-топла. Снегът спря да вали, а небето се избистри съвсем. Месечината озари земята с нежната си светлина и безброй звезди прободоха небосвода. Той спеше спокойно. Не сънуваше нищо! Най-сетне съзнанието му се освободи от ужаса и мрачните картини, които бе видял.

Събуди се след няколко часа. Беше започнало да се зазорява. До него седеше едно трикрако куче, доста дребно, но лаеше с дебел и силен глас. Дори в погледа на животното мъжът успя да открие някаква тъга. Когато кучето усети, че човекът се е събудил, скокна в скута му и започна да го ближе по ръцете. Мъжът се усмихна. Хрумна му, че щом кучето е тук, то някъде наблизо трябва да има хора! Село може би? Понечи да се изправи и това стана толкова лесно, почти без усилия, дори се почуди. Подпря се на бора с лявата си ръка, а с дясната придържаше гърдите си. Тъкмо реши да направи няколко крачки, когато новото чувство го настигна по-силно от всякога. Подпря се отново на стълба и чакаше да премине. Трябваше да премине, беше толкова близо? Чувстваше го! Беше стигнал! Нейде наблизо имаше хора, които да му помогнат. През главата му преминаваха десетки мисли, а коремът му се раздираше от болка. Същите тръпки, съпроводени с треска и ледена пот. Същите магични звуци и цветове. Отново му се подигна, но този път пяната, която изплю беше червена. Преглътна тежко. „Нима закъснях?” – помисли той. Опита се да се помръдне, но усети как кръвта му сгъстена като катран, се влачи по цялото му тяло. При всеки напън, при всяко движение, мускулите му се раздираха от болка. Чувството се превърна в непоносимост. Една може би странна, дори извратена нотка в съзнанието му, реши да не се отказва. Трябваше да стигне поне до края на хълма, сигурно в подножието му се намираше някакво село. Сигурно…

Крачките се нижеха една след друга и мъжът достигна, макар и мъчно до своята цел. Слънцето тъкмо бе пронизало небето с първите си лъчи и светлината, която бе дарило на земята му беше достатъчна, за да разкрие неземно красива гледка пред погледа му. В подножието се виждаха огромни нивя с царевица. Все още не обрана, цялата в сняг, който отразяваше лъчите на слънцето в божествена белота. Зад тези нивя, но доста далеч, може би твърде далеч, под пухкавия бял сняг се бяха сгушели десетки, ниски, кирпичени къщи. Малко непокътнато село – най-вероятно не засегнато от войната. Мъжът усети, че няма шанс да стигне до него, но въпреки това започна да бяга, колкото душа му дава надолу по склона. Зад него куцото куче, припкаше едва, едва. Животното лаеше радостно, стори му се, че човекът си играе. И точно така изглеждаше. Мъжът загубил всичко, дори надеждата си за спасение, тичаше свободен, безгрижен, безплътен. Беше му нужен само миг и той се освободи от всичката тази болка. Мъката и тревогите също напуснаха сърцето му. Той разпери ръка, другата отново придържаше гърдите му. Вече беше стигнал до нивята и навлезе между редовете царевица. Блъскаше се в стеблата и вървеше на зигзаг. Белият сняг, лъчите отразяващи се от него го погълнаха и той заплува в белота.

Неусетно стигна края на едната нива, където започваше кален път, който водеше към селото. Неговата цел седеше спокойно там, на не повече от един-два километра от него. Само няколко минути и…

Не вярваше на очите си, отдолу по пътя се зададоха няколко неясни фигури, но с цялото си сърце той чувстваше, че това са хора. Беше успял, бе стигнал своята цел. Очите му се обърнаха нагоре към ясното небе. Нямаше повече сила, нямаше повече адреналин, нямаше повече нещо, което да го задържи на крака и той се свлече на земята. Кучето излезе из нивята и започна да лае силно, с всичката останала сила в това мъничко сърце. Хората се забързаха и след минута успяха да достигнат мястото. Бяха три жени. Двете млади, едната дори още момиче, а другата много стара, която водеше за повода едно умърлушено, дребно, черно магаре, което беше впрегнато в огромна каруца, най-вероятно конска.

– Стоййй Марко – каза старата жена и дръпна повода. Лицето й беше толкова старо. По него бе изписана толкова мъка, че ясно се личаха тежките години, които беше преживяла. Бръчките й бяха дълбоки, сякаш издълбани с нож, кожата й напукана, като мъртва земя прегоряла от лятото. Нямаше нито един зъб. Ала някаква майчина добрина и тревога бяха изписани на лицето й, което отдавна беше лишено от лукса да придава каквото и да е било чувство.

– Бабо, този човек мъртъв ли е? – каза младото момиче.

Старата жена се приближи до мъжа. Стори й се, че гледа някакво легнало в калта дете. Очите му бяха изцъклени и бели. По устата му се стичаше кървава пяна – толкова гъста и мътна, та чак черна, приличаща повече на отрова. Тя се наведе над него, една сълза се отрони от крайчеца на окото й, но бързо се загуби в пресъхналата и набръчкана кожа.

– Боже, още колко хора…, колко деца трябва да умрат, за да свърши тази лудост – простена тя!

Тогава се чу един странен звук, толкова неочакван и красив?! Трите жени се заслушаха. Беше бебешко гукане. Идваше от към гърдите на умрялото момче. Старата жена не почака секунда повече и се нахвърли върху му, зарови се в огромния балтон, който беше облякло и там намери в един вързоп едно бебе. Изглеждаше толкова малко и мършаво, но здраво. Старата жена му се усмихна със своята беззъба усмивка, детето не отговори, само премигна с очички и отвори уста.

– Верке, бързо ела ма, ела го вземи. Господ ти праща нов син. Ела докато още не е късно – викна бабата.

Най-младата жена се притече и взе детето от ръцете на старицата. Нямаше и миг колебание в действията й. То раздвижи уста и ако имаше сила сигурно щеше да заплаче. Тя оголи гръдта си, същата, която щеше кърми дето й, ако още бе живо. Притисна малкото и то започна да суче. Бузите му поруменяха и очите му зашаваха, цялото му личице грейна. Вече беше на най-сигурното място – в майчините обятия.

– Бабо…

– Ние ще мислим за работата. Ти сега се прибирай! Имаш син да гледаш – каза старата жена, погледа й се спря на мъртвото момче – спокойно ще се погрижим и за него, ти се прибирай, не с всеки Господ е толкова добър.

Момичето остави сами двете по-възрастни жени, които се опитваха да качат младия мъж в каруцата и заслиза надолу по пътя. Бебето беше заспало в прегръдката й. Слънцето изгря напълно и вече се виждаше цялото на небосвода. Времето беше прекрасно, идеално за работа, ала почти всички нивя пустееха самотни. Младата жена все така крачеше към дома. За миг на сърцето й натежа толкова мъка, че тя заплака. Мъчно и бе заради всичко. Заради войната, заради семейството й, заради нейното мъртво дете, заради момчето, което намериха преди малко… Тя притисна по-силно детето в прегръдките си, уплаши се за него, а то се сгуши още повече в нея. Двамата бяха като едно неразделно цяло.

 



виж още:

ИзгубенаДеян Апостолов

Блога на Деян Апостолов (добавен и към „стъргалото“ да се следи лесно)

 



п.п. Дитко, не се скатавай, почти съм сигурен че ако си разровя компа ще намеря неща, които не си публикувал, а са си ценни. И седни пак да пишеш, стига си се омързелявал.

Успехи и късмет. Давай нататък   😉

go!go!go!bro.

 

 

 

AddThis SVEJO.NET facebook twitter Lubimi.com Dao.bg Digg.com Ping.bg Pipe.bg Web-bg.com send to email web2PDF convert and download print friendly

  One Response to “Какво е да познаваш гений :)”

  1. Какво е да познаваш гении 🙂 | Георги Чилиев – блог…

    Чувството беше съвсем ново. Тялото му се наслаждаваше плахо, объркано от десетките противоречиви усещания, които достигаха посредством милионите рецептори и нерви до мозъка, където рисуваха един нов свят….